|
Беше кристалностуден, мрачен и тъжен ден. Ани вървеше сама. Скиташе по празните и пусти улици на града.Отхвърлена, забравена, уморена – да мечтае, да вярва, да живее. Силите в нея бяха изстинали и само още една – единствена крачка и щеше да се срине, да се строполи на улицата с желанието да спре да съществува. Не беше яла от дни. Не беше слагала и залък хляб в устата си. Сега тя бленуваше само за това – за едно парче хляб. То можеше да и върне силите, да и вдъхне искра живот. Ани си припомни дните, в които бе щастлива. Когато всяка сутрин отиваше до фурната с хляб, където работеше дядо и. Той всеки път и подаваше насъщния и тя чувстваше, че вече има сили, за да живее. Дядо и беше наистина много добър и работлив човек. Освен това той много я обичаше. Тя него – също. Никога не бе оставала гладна. До този момент... Един ден дядото просто си „замина”. Така момичето се изразяваше – „замина”, когато изгуби единствения си близък човек. Почина на мястото, където беше прекарал почти целия си живот... От онзи ден Ани почувства, че няма защо изобщо да живее. Скиташе дни наред из улиците в търсене на дядо си. Но така и не го откри... Никой не и подаде ръка в този труден за нея момент. Никой не и се усмихваше. Всеки на улицата бързаше да се отадалечи от нея – ами да, тя беше дрипава, мръсна, изтощена, полужива. След толкова просене никой не се намери да я приюти, да и даде парче топъл хляб... Изведнъж Ани се спря. Незнайно как се бе озовала пред същата онази фурна за хляб, където работеше дядото. За момент тя се усмихна и сякаш топлина нахлу в нея. Сви се на кълбо пред сградата и затвори очи. Завинаги... С усмивка на лицето тя посрещна смъртта. Беше спокойна и доволна.Мъж откри трупа и на следващия ден. Стана му жал при вида на посинялото и от студ лице и реши да я погребе. Без почести, без цветя, без близки, само той. В сбогуването си с нея постави хляб на гроба и– същия този, който тя не успя да получи преди, за да продължи да живее...
|