|
За седемнайсет години живот, не научих нищо за него. Научих само, че нормалното и основно състояние на човека е самотата. Да, нищо друго-самотата. Дори да обичаш, дори да те обичат-винаги си само ти. Има и моменти, когато се намира кой да ти прави компания, но после пак оставаш сам. Сам и времето спира. Задушава те. Всякакви мисли нахлуват в главата ти. Въпростите се ният един след друг. "Защо пак си сам?" "Защо си се родил?" "На кого му пука, ако някой ден ти просто изчезнеш?" ще си спомнят ден-два за теб, а после... всичко продължава както е било,но без теб. Осъзнават ли хората, че са сами? Ценят ли всеки миг, когато са с друг? И мислим ли колко са самотни другите? И колко са самотни?Но защо да те боли за друг, щом за теб никoй не го боли? В един момент си с хората, който обичаш, а в другия - никoй го няма. Дали си спомня, че си жив? Може би, понякога. А може би само така искаш да е. Просто заблуда. Ти си сам. Само един от мнoгoто. Ако направиш нещо значимо, когато умреш, всички ще знаят за теб; ще питат; ще те помнят. Има ли смисъл - нали теб те няма? Нищо няма смисъл. Просто се раждаш и умираш. По средата някъде си ти. Не е живота. Той не съществува. Измислено състояние, в което всички вярват. Просто един дъх на могъщата Вселена. Един безсмислен кръговрат, неразбран от никого!
|