|
<<обратно към останалите есета>>
Прибрах се от училище. Бях отново уморена и задъхана. Единственото, което исках, бе да си легна и да заспя. Но не можех. Нещо ме държеше още будна. Както обикновено включих телевизора. Даваха репортаж за мой връстник, който е починал от свръхдоза. Пристрастяването му към дрогата го бе довела до този нелеп край. Беше загубило подкрепата на родителите си и си нямало никой до себе си. Момчето си беше отишло от този свят без да може да изпита всички онези щастливи моменти, които всеки от нас някога е изпитвал. Пламъчето на живота му беше завинаги угаснало, без да може да заблести с пълна сила. Замислих се. Гледах и не можех да повярвам на очите си. Как бе угаснал този човешки живот... Колко ли хора по света – все още в началото на жизнения си път загиват именно от наркотици? Репортажът свърши, а аз още не помръдвах от мястото си. Бях седнала на леглото. Разплаках се неудържимо. В апартамента нямаше никого. След натоварения ден в училище най – малко на това очаквах, че ще попадна – на тази случка – мрачна и незабравима. Затворих очи. Сълзите продължаваха да се стичат по лицето ми. Изключих телевизора, но още мислех за случилото се. В същия момент входната врата се отвори. Беше влязла мама. И тя – уморена и запъхтяна от работа, влезе в стаята при мен. Нежно ми намигна, каза ми: „ Здравей, Лили!”. Попита ме как съм и как е минал денят ми в училище. Аз нямах търпение да споделя с някого и на един дъх и разказах абсолютно всичко, с най – малки подробности. Тя ме прегърна нежно, целуна ме и ме успокои. Вече разбрах какво още ме е държало будна – усещането да се срещна с подкрепата на майка ми, да не се чувствам сама, за да не бъда като момчето, което завинаги си беше отишло от този свят. Чаках прегръдката и целувката на мама и вече знаех, че мога да заспя спокойно. Легнах си и още щом се докоснах до възглавницата, заспах. Сънувах. Родителите на момчето бяха осъзнали своята огромна грешка и бяха подали ръка на своят син. Те бяха станали грижовни и любящи към своята рожба. Връстникът ми бе успял да се измъкне от черната бездна на наркоманията с помощта на своите близки. Чашата самота се бе превърнала в чаша нежност, която могла да го стопли дори в нощните часове на зимата.
|